ОДА

ЗАВРЪЩАНЕ НА СЕЛО

БОРИС ТАТЕРВ

Дойде бленуваното посещение на село.

Тръгване на пета скорост, става смело.

Безсъние цяла нощ те мори ...

Ставаш войнишки, не чакаш зори.

Кат стрела тръгваш. Мрак, тъмнина...

Изпраща те само усмихнатата луна.

Този път не тютюнь да береш,

а тялом и духом в село да се добереш.

Караш ти направо, не на ляво, не на дясно.

Шосето разбито ти е равно, не тясно.

Поглед орлов все нагоре се взира -

шир, гори, бърчини, чукари, планини.

Всичко отпада от теб, не те души.

Идва ти спасение, като от астматична помпа.

Вдишваш дълбоко – причастие, комка.

Панорама отпред – Никуле бърдо,

Топуркаш, пристъпваш – твърдо, твърдо.

А от дясно  - обрасъл Сухи връх.

Гледаш, гледаш – оставаш без дъх.

Без ракия, вино, бира – опиянен.

Компаса сочи село – тръгваш зашеметен.

Мечта – космична ракета да стана.

Скоро до родна къща да застана.

Спускаш в галоп, фъркотявица надолу,

със скорост на ракета „Аполо”.

 И шеметно празнично пристигаш.

Къща – блян – порта, застиваш.

И времето определено неумолимо тече.

Слънцето грейва, блесна, пече, пече...

Топлина  отвсякъде – отвътре, отвън.

Замислен, объркан – това не е ли сън?!

Отваряш скърцаща тежка порта.

Наручан си – кеф – с Лучанова торта.

И спомени детски кат хала нахлуват,

за рев бузите ти се надуват.

Сълзи от очите ти напират,

душа и сърце от мъка се съдират.

 Тишина, тишина и само пъшкаш,

тихо по стълбата прашна стъпваш.

Не от тежка работа – демек умора,

а от спомени за родни, близки хора.

Майки, бащи, братя, сестри,

за направени от тях добрини.

Одая любима – опушена, тясна,

украсена с паяжини, но не страшна.

А те, като гирлянди – усмихнато висят,

гостите от тях да не се боят.

Прозорец грашасъл отваряш за проветрение,

гледка отсреща – Езерища – умиление.

Красота! Там съм бил на паша.

Мерията е за всички – наша.

С кепе козиняво съм спал и завил

и нощно време звезди съм броил.

 На работа! Коя е задача първа днешна?

Да отстраниш капешка спешна!

Джизда в градината е съ`орен,

прозорчето на китогия е отворен.

На паратиря пантата развалена,

оградата към Кукоровица е разградена.

Дървета, бурени и биле обрасли,

мулета и магарета тук са пасли.

Каквото и да мисля и правя,

душа, сърце – всичко се отваря.

Комини малко над селото пушат.

Глъч, шум от телевизия и радио не се слушат.

Останали само мохикани – герои,

всички са повече от роднини свои.

С нетърпение чакаш да стисниш ръце,

всеки го прави от уважение и сърце.

 Горна, долна, средна махала -

стотици къщи са хлопнали мандала.

В махалите останали по няколко човека,

дано живеят библейски – по няколко века.

На входа – Моста – познати посрещачи,

прегръщаш се и  мохабеть веднага се зафати.

С Джика Ильо, Козмата и Коста Митя,

тържество – посрещане с мед и пита.

Приятен разговор, продължаващ безспир,

мохабеть се лее, ниже се като синджир.

Довечера в кръчмата ще продължи

с други – Панчо, Гецата и Кольо – без лъжи.

Ще дойде даже Цирата Илия,

ай, ай, гиди Гидия, тоз завалия.

Пак ще се напъне – намуца и напие.

Въпреки това, спазен е основния закон -

Дънцето за Главен иконом е назначен.

Това как да не те успокоява?!

Щом си от село , Господ те дарява.

И жени има там – Ленка, Анка, Мара.

Приказки на ухо – сладки като попара.

И не каква да е – със сирене и масълце.

Така, така се живее в това селце.

Пропуск! На селото името не съм споменал.

То се знае, всеки би го разпознал.

Раждат се хора с ореоли – светии,

пратени на Земята като месии.

Това са началниците Голешовалии,

пръснати по света за апостоли от Бога,

всеки друг желае „Ех, като тях да мога!”!

Където  другоселец  да  отиде „пръв”,

винаги намира там Голешовалия – лъв.

 Нямало кой да направи реклама.

Изникнала изневиделица родолюбива дама.

От Петрич, в Петрич била родена.

Усмихната, ведра, лъчезарно озарена.

Голешовска кръв във вените й тече.

Главата й като бръснач сече.

Виолина, Виолина се казвало това дете.

Да пише, да пише, не за последно и сефте.

В интернет снимки качила,

награда за това получила.

И от тук запона възраждане безкрайно...

Радостта се показва явно, не тайно.

Чествания, ритуали, тържества и други.

Всички съселяни, чужди и държавата подлуди.

Държавни медии време отделиха,

похвални думи му посветиха.

Така се свято място село слави

и никой, никой да не го забрави.

Времето върви скоростлено, неумолимо,

да се докоснеш до всичко е необходимо.

Разходка чак до Перинарски лъки,

да не сееш и береш тютюнь – мъки.

Да фръкнеш до огледалото – Париль,

дет си прашил комбари и потил.

На Фъркалица да кацнеш кат орел

и с прегръдка топла всичко би взел.

И в града голям с теб да занесеш

и ден, и нощ на спомени да се отдадеш.

Не! Не, че се проявява егоизъм,

а закриля безценното, свято – патриотизъм.

През Крушите, Ращица и Спаньовица,

посрещаш всяка нощ Вечерницата Зорница.

Звезди, луна, слънце – всичко грее.

Тяло, душа, сърце – всичко пее.

Дни определени, посещение кратко.

Всичко ти идва от мед по-сладко.

 И махаш ръка за довиждане...

Знайте, знайте – преживяното е за завиждане!

Ще се върна скоро пак на село,

като в песента „Облаче ле бело”.

Със сияещо лице, розово, не бледо,

сълзи от вълнение и радост ще се леят.

Нека всичко – аз, ти и всички запеят.

Божието място това заслужава.

Види ли тоз диамант се занемява.

Плодът на трънките и дренките да узрява,

за прехраната си всеки на него се надява.

И вятър южен надежда да навява!

Дано скоро пак в село се върна,

хора с усмихнати лица да зърна.

И така до безкрай,

да посрещаме този рай!